Божо (Божидар Божанов)

Божо

някой си...

Ето няколко мои лаически стихчета, след прочитането на които човек може би би си помислил, че авторът е депресиран и емоционално неуравновесен.. ама не е така :)

Заб.: стихчетата са подредени хронологически в низходящ ред - т.е. най-горе са най-новите, а най-долу са най-старите.

Луната и дъгата са измислени
от някой, нарисувал есента,
а някъде сред дъжд и сред неистини
събужда се от сън една мечта.


Нарисувай ми празно сърце, със молив,
нарисувай ми звездни пасажи,
и със гума изтъркай шедьовъра сив,
изхвърли и хартията, даже.


Нямам право да пиша поезия,
Нямам право на строфа, дори,
в тази моя идейна амнезия,
съвестта ми обажда се "спри!"

Нямам право да искам амнистия
на душата за спрения бяг,
конформизмът съвсем обезсмисли я,
забрави я и сипвай коняк.

Аз ще лея пак псевдо-поезия,
във затвор със бездушни стени
и приспал съвестта с анестезия,
ще сънувам мъгли и слани.


Сложни метафори, празни сюжети,
грозни картини от всички страни,
трудни въпроси, безсмислено слети
с есенен вятър и зимни слани.
Няма желания, няма обети,
няма мечти за безоблачни дни.

Шумен оркестър, фалшива симфония,
черна кутия със плътни стъкла,
стягащи рамки и прости шаблони,
в есенни бури и зимна мъгла.
Мигна светулка, но някой изгони я.
Някой в кутията викна "ела".

По-красива си когато се усмихваш,
по-пленителна със звучния си смях,
а проводен от оркестър неутихващ,
пътешественик в очите ти аз бях.

Сякаш дете на красиво неземно дихание,
кротко стоиш сред лъчи, а край теб - тишина.
Сяда мечтател замислен до теб в съзерцание,
Може би тъжен, но може би нямаш вина.

Чиста и нежка невинно искри красотата ти,
ярка дори и без багри и без цветове.
Някак обаче короната крехка в косата ти
тихо, без думи опасност зловеща зове.

Нежното чудо навярно ще бъде убивано
с всяко докосване с груба и грозна ръка.
Как да не се нарани, без да бъде укривано?
Как да блести без да бъде откраднато, как?

Както мечтателят мисли, обзет от дилемата,
вижда ръката протегната с устрем към теб -
жалък злодей красотата безмълвно отнема ти,
гладно отгоре извива се вятър свиреп.

Ясно, такава е тук на природата волята,
никой не рони сълзи в този сив кръговрат.
Мило глухарче, прости на мечтателя, моля те.
С вятъра тръгвай сега по широкия свят.

Реквием (посветено на брат ми)

Не пейте тъжни песни за човека,
духът на който вижда вечността,
преминал гордо калната пътека
под лъч на незагасваща звезда.

И вместо в сал, във бляскава фрегата,
поема през сапфирен океан
със вятър от небесен прах в платната,
величествен и вечен капитан.

Не пейте за героя тъжна песен -
за него нова песен предстои,
и всеки тук по пътя си нелесен,
с надежда нека днес да продължи.

(ария на минималиста)

Не искам да мога да правя магия,
не искам да бъда богат.
Не искам да пия,
не искам чиния,
не искам да ям шоколад.

Не ща да си лягам до секси мадами,
не ща да съм шеф със костюм.
Не искам циклами,
не искам и Грами,
не искам и готин парфюм.

Не искам с безносия сфинкс да се снимам,
не искам и нова кола.
Не искам да взимам,
не искам да имам,
не искам - защото така!

Да ми казваш кое е красиво -
недей,
аз не вярвам на думи и песни.
И за бледи нюанси на сиво
не пей -
аз ги виждам в усмивките лесни.

И разкрива се грозна картина,
но ти
я наричаш красива и нежна.
Тази лоша шега ще подмина,
прости,
със усмивка фалшиво-небрежна.

Но не бива към спор да те тласна,
нали;
аз не казвам на бялото черно.
Може би пък за теб е прекрасна,
уви,
грозотата с нюанси модерни.

За безвкусния днес героизъм
на наивници с цветни мечти
заработва един механизъм
без да пита, потайно почти -
вездесъщият, остър цинизъм,
и в ухото ни ясно шепти,
че е форма на луд мазохизъм
да повярваме в свойте мечти.

За честта ли? Къде я намери?
Във банкер, бизнесмен, политик?
Не останаха днес тамплиери,
само фигурки с каменен лик,
а честта осквернена трепери
зад стени от притворство, и в миг
този срам в колосални размери
тамплиера превръща в циник.

Любовта ли? Да, може би има,
но един начинаещ химик
ще ви каже, без ритъм и рима,
как плътта и флуидите с вик
съчетават поредната прима
със поредния силен войник,
и така се превръщат в причина
и поетът да стане циник.

Но циникът понякога нека
да затвори спокойно очи
и в главата си, лека-полека,
да рисува красиви лъчи -
светлината им нежна и мека.
После нека за миг замълчи.....
И да тръгне по свойта пътека
без сънят му отвън да личи.

Радост нескрита от всичко красиво;
огън в очите на кротко дете
светва и всичко във пламък обвива,
изглед тогава напред се открива -
трепка звезда върху черно небе,
арфа засвирва, призвънва звънче.

Лети пеперуда омайно красива
със нежна окраска и фини крила,
и виждам как лъч светлина я облива,
окраските нежни във миг се преливат
в живителна, чиста мечта.

Но ето я, в каменна рокля обвита -
стои - какавида във мрачен зенит,
потайна, сама, мълчалива, прикрита
и цялата нежност без време затрита
остава във спомен размит.

А после от своите твърди палати
гъсеница грозна се плъзва назад
и виждам как сгърчена бавно се клати
под вял съпровод на фалшиви сонати
без нежни окраски и цвят.

Тогава се свършва и пада без сила
в ковчега си - малко и бяло яйце,
останала груба, безцветна, безкрила,
отдавна с лъча светлина се простила,
заспива със тъжно лице.

Някъде, някога, някой сънувал -
сенки размътени, племе без вожд,
дъжд и светкавици в черната нощ.
Тътена никой обаче не чувал -
тътен небесен раздиращ със мощ
гроба на вожда отдавна отплувал.

Сенките - сенки на себе си бледи
ронят стените на сив мавзолей,
мълнии сплитат зловещ полилей
в черната нощ на безмълвни победи
дъжд и светкавици - яростен змей
сенки избиват в зловещи обреди.

Там в мавзолея отиват телата -
някога сенки, избити в нощта.
Тясна колиба със бяла врата
празна почти, отстрани в низината
дава единствен подслон от мощта
дива на буря в ръце със съдбата.

Малко откриват в колибата смисъл,
малко нагоре повдигат очи.
Биха видели - там ясно личи -
буря е - някой не смърт е орисал
сенките, техните сиви души,
"гръм ще попари" - в небето написал.

Някъде, някога, някой сънува -
много колиби със бели врати,
змеят самотен далече лети,
буря навън безутешно бушува,
сенките чезнат, а ти?

В красивите предверия на ледената крепост,
облечени във лъскави, катранени сълзи,
напредваме към сладката, безупречна нелепост -
на ужаса доверени слуги -
преследвани от своите мечти.

Но бързо отминавам със безизразна усмивка
пияните от ужас безполезни същества,
без утрешно спокойствие и вчерашна почивка,
по стълбища надолу в пропастта,
преследван от несбъдната мечта.

В прозрачна нощ луната сива траурно сияе,
готова принизените мечти да погребе,
и питаме се - нашата мечта сред тях коя е,
къде да търсим нови брегове,
преследвани от мъртви ветрове.

Отивам при олтара на отминалото време
във дясната ръка със запечатано писмо,
но никой вероятно няма сили да го вземе;
отдолу се завърта колело
с мечти и ужас слети във едно.

When Earth's Last Picture Is Painted - Rudyard Kipling

Когато яви се последната земна картина,
и всички тръби изкриверни и сухи заспят,
когато докрай цветовете увехнат, загинат
и даже критиците млади безсилни умрат
тогава ще имаме нужда безспорно от вяра
полегнали, няколко вечности, в кротък покой,
додето на всички работници сам господарят
ни впрегне отново на работа в замъка свой.
И тези които добри са, ще бъдат щастливи
на златен престол със величие те ще стоят,
на бяло огромно платно цветове ще преливат,
със четки - кометни опашки в ръце ще творят.
И там Магдалена (Мария), и Петър, и Павел
светии ще бъдат за пример тъй ярък и жив
И всеки труда си пред тях с векове ще е давал
без капка умора през никой от светлите дни.
Единствено Той - господарят ще ни възхвалява.
Единствено Той върху нас ще поставя вина.
И никой не ще за пари от труда си дарява,
и никой към слава не ще да протегне ръка.
Но всеки ще дава труда си със истинска радост,
и всеки, на своята собствена светла звезда
в шедьовъра свой ще рисува вселената цяла,
за Бога на всички души и на всички неща.

She walks in beauty - Lord Byron

Тя в прелест разхожда се - като нощта
на ясно, безоблачно, звездно небе.
От светлото - блясък, от мрака - мощта
събират се в нейното чисто лице.
И нежна се ражда така светлина,
каквато дори и денят не зове.

Лъч повече, сянка по-малко, дори
самото изящество сринали биха,
което отмята блестящи коси;
огрява лицето и`, меко и тихо.
А мислите чисти, приятни, добри
в дома си красив и безценен прелитат.

И веждите силни; и тези страни
тъй меки, спокойни, и красноречиви;
усмивки пленяващи, багри, искри
разказват за дни добродушно щастливи,
за дух -- съюзник на всички души,
за силно сърце със любов тъй невинна.

Това ли е мечтаната съдба?
Това ли е идеалът диамантен?
Тъй жалък ли е краят на съня
със предговор стремително брилянтен?

Това ли са изящните стени
на храма безусловно непокварен?
Защо ги е издраскал със лъжи
зографът безполезен и бездарен.

Това ли ще остане след гнева
измамно справедлив и безпощаден?
Така ли ще се утоли глада
за истината и идеала хладен?

Това ли ще е сделката със теб -
за силата си слабост да получим,
и вместо към съзвездия напред,
да тръгнем към отровения ручей?

Това е - ето - копие лети.
това са - ето - грозните убийства
на купчина безпомощни души
задавени с отровата си змийска.

Сред пролетен танц на потоци сумрак
на привечер тихо-дъждовна и кротка,
след сянка на предупредителен знак
завършва една жизнетворна разходка.

Далеч ли е свенливата зора,
изгряваща над залеза ти мътен,
и нежно, със протегната ръка
вещаеща безмилостния тътен.

Далеч ли е кинжала притъмнен,
орисан да нанася тежки рани,
във твоя храм, дивашки осквернен,
разкъсващ чудесата неразбрани.

Далеч ли е залязлата луна,
със нишката от гнилост, устремена
в безсмисления бяг на низостта,
от хилядите рими уморена.

Далече, близо; вбъдеще, сега;
през звуците на бледни реквиеми,
провиква се гласът на любовта
от строфите на бляскави поеми.

И въпреки, че бива заглушен
от крясъците жалки и мизерни,
той сам ще разцъфти във своя ден,
прелитащ из пространства многомерни.

(Шекспир, 18-ти сонет)

Дали със летен ден да те сравня?
По-прелестна си ти, и по-спокойна;
отвява вятър груб през май цвета,
и лятото тъй кратко е, и знойно;
тъй жарко е небесното око,
но някога цветът му избледнява;
залязва всичко светло и добро
тъй както по природа подобава.
Но няма да отмине твоя цвят
и чистотата, дето притежаваш.
Не ще те кани смърт във своя свят,
когато в химни вечни се възправяш.

Додето зрат човешките очи
ще бъде химна жив, а в него - ти!

Простете за късния час,
(навън и без друго е тъмно),
но просто си мислех за Вас,
и ето - реших да Ви звънна.

И как сте, кажете - "добре".
(навън май обади се котка)
Елате, Ви моля, със мен
на таз телефонна разходка.

О, идвате - благодаря!
(навън май че пак завалява)
Букетче дъждовни цветя
да вземете аз настоявам.

И вижте, цветята блестят.
(навън гладно куче излая)
Минутите бавно вещаят
на наш'та разходчица края.

Приятно ми беше. Но чао!
(навън стъпки чух по паважа)
Е, може би с този финал
пропуснал съм нещо да кажа.

Но нищо, щом разговор тих
(навън вече също е тихо)
заслужил е радостен стих
и кратка, но ведра усмивка.

The voice of gleaming purity arising,
erupting from the dreamings of the sea,
victorious, imposing, vitalizing,
empowering a flourishing belief.
Tranquility descending from the azure,
and sunlight dashing happily ahead,
and shining of invaluable treasure,
and miracles ubiquitously spread.
And bird-sang anthems joyfully are praising
the vigour of the never-setting bloom,
triumphantly, the graceful sparks are blazing
across the ghastly fortress of the gloom.

The bloom's unswerving purity will hinder
the forays of an everlasting winter.

Навярно нейде в други светове
е светела и галела сълзите
на слепи и безмълвни ветрове
кръстосващи блуждаещо мъглите.

Навярно в нечии други редове
рисувана е с по-красиви рими,
и в друго първопролетно небе
стопила е безрадостните зими.

Навярно в други сънища лети
над чисти планини и океани
и другаде живително блести
в сърцата на поети неразбрани.

Навярно други блянове, мечти
към себе си пленително ще тласне.
Навярно ще се в слънце прероди.
Навярно няма в пепел да угасне.

Навярно времена и светове
се сливат във стремителни надежди
и не във други - в тези редове
обличат се в приблясващи одежди.


С пронизващ гняв към гнусната безличност,
с презрение към пъплещата гмеж,
безименна във жалката трагичност
на своя безсъзнаниен метеж.
И думи на изгнилост бездиханна
проливат на красивото кръвта,
в агония мъчителна и бавна
погива светлината на съня.
Но феникс, ето, в парещата пепел
въздига се за чистите очи
и пламъкът във миналото светил
отново светва в ярките сълзи.

А пълчищата, както подобава
танцуват всред "мечтаната" жарава.

Искрици нежни трепкат и се вливат
в усмивката на пролетния ден
и жарък зов на устремност щастлива
прониква във простора просветлен.

И вихрите на радост вездесъща
покланят се на чистите цветя;
цветята със неземност им отвръщат,
и с блясъка на изгревна мечта.

В студената нощ на изгнанни поеми
призвънва умрелият приказен стон
на странници бледи, покрусени, неми,
наведени в жалък поклон.

В горещата хлад на беззвучни сонати,
удавени в шумно-мълчащи слани,
премръзва сънят на мечти непознати,
заключен зад сиви стени.

И там, уморен от безликост злонравна,
мълчи, отвратен от бездушната хлад,
свидетел злочест, в умъртвителност бавна,
на блазнещо-зинала смрад.

Разхвърляни във нищото мечтания.
А книгата захвърлена в прахта!
И в огън от безрадостни желания
потъва светлината на смеха.
Но носят още стихналите страници
надежди във безизразния ден,
че шепата забравени изгнанници
ще зърнат ореола осветен.
Но те, уви, предават се с мълчание,
под звуците на химна уродлив,
покланят се пред черното сияние...
И изгревът е парещо-горчив.

Изправя се безгласно сред мъглите
самотен бард протегнат към звездите.

Безумен вик сред бягащите сенки.
Безсилен стон сред сивите мъгли.
В подземие от черен камък - пленник.
Във златен двор - присъскващи змии.

И пак в съня на хладната вседневност,
и пак в дъжда от огъня студен
безмълвно, с гръб обърнатата нежност
принася в жертва клетника пленен.

И тялото му - дар за лешояди,
и блясъкът - безпомощно стъмнен,
и смисълът - залутан сред прегради,
от змийската отрова заразен.

В далечен дом, самотен и притихнал
духът спасен на пленника убит
към звездното небе се е усмихнал,
към блясъка потрепващ и размит.

Above the gleaming shadows of the treason,
above the overwhelming underplot,
outside the tangling chains of greyish prisons
still linger sparkles of the righteous lot.
And blinking through the yellow eyes of sadness
the glorifying wrath of stubborn mind
shall sweep away the solitary madness
and clear path will ultimately find.
The underground of furious enticement
will see itself so ruthlessly destroyed,
and remnant crowds will deify the diceman
while coveting abominable void.

The diceman will abandon their fates;
the ferryman will lead acrross the gates.

Валят в незастиващ захлас дъждовете
издигнали в тъмните залезни дни
красивия лик на невинното цвете,
искрящо сред сиви слани.

Във пролетен лъч бяга капчица нежна
и тихо рисува изящни платна;
край звездния купол от радост безснежна
изгряла е пълна луна.

Високо, в приблясващи, горди простори
излита, с усмивка и златни коси,
кралица на бури, слънца, кръгозори
и бликват цъфтящи мечти.

Валят в незастиващ захлас дъждовете
и капката нежна спокойно трепти,
кралицата - волното утринно цвете
изгрява сред вечни луни.

Прогизнала от бледните сълзи
на скръбно натежали небосклони
ту гордо се възправя, ту пълзи
надеждата на вихри монотонни.

А вихрите - те слизат и мълчат -
окаяни, ридаещи, замрели,
безсилни със замах да заличат
шедьоврите от черни акварели.

Там облак притъмнен и страховит
надвиснал е над грозното бесило
и с поглед във беззвездието впит
зловещо дебне с мълнийното жило.

Надеждата - пронизана, бездомна
за други ще се вихри възкреси,
но битката изгубена ще помни
в нюансите на своите сълзи.

В идилия на бурно бляскав мрак,
в безизразна и тъй далечна близост,
в разцъфващия дом на тачен враг,
в ръцете на възправяща се низост.
В студен, душепогубващ кръговрат,
в прегръдките на грозната безличност,
в покоите на блазнещата смрад,
в стремление към бледната трагичност.
С красиво овъргаляни мечти,
с букет незабравими сухи клони,
целувани от мъртвите звезди,
и милвани от сивите циклони?

Отвъд разцъфват златните букети,
отвъд летят свободните комети.

Мълчание. И топъл звезден вик.
Прозрение. Спокойствие. Соната.
Сред музиката, в чезнещия миг,
в сълзите си оглежда се луната -
сълзи на радост. Пеещи сълзи.
Преливащо безвремие. Балада.
Цигулката от облаци шепти.
Звезда по небосклона тихо пада.
Приканва те с припламващи лъчи
изящни чудеса да пожелаеш.
Луната в съзерцание мълчи.
И изгревът задава се сияещ.

Превръща в изгрев лунните сълзи
сиянието в твоите очи.

Bestow upon the greatest crowds
the magic gleam of filthy shades.
Besiege the clear, rainless clouds
and forge the ruthless, greedy blades.
Then thrust them through the tiny shields
of ill-advised and vicious minds
and burn the grassless, starless fields,
and tear the truly faithful binds.
Is this the aim of thy mischief -
to shatter ether's azure light,
to snap the undefiled belief,
to claim eternal scarlet blight.

Foreseen it was that thy control
will cease and sun will freely glow.

Сънят затръшва сивата врата
и сенките се вливат във безкрая.
Със блясъка на звездните деца
израства въздиханната омая.

Сънят се ражда, силата струи.
Усмивките стремително изгряват.
Искрици от брилянтните очи
в трептящия ефир се разлетяват.

Красивият пейзаж - той не е сън,
И не е само отзвуци мъгляви.
За щастието - галещият звън,
за радостния сън - благодаря ви!

Обичан рицар - светещ победитил
или мизерник, със мечти за крал?
Почитан, мъдър, благ, правдив учител
или пък лицемер, потънал в кал?

Със тоз въпрос, стоящ насред фонтани
от топла хлад и слънчеви лъчи,
на ум прелиства книги обругани,
и мисли си, и чака, и мълчи.

Но без тъга, и без да се страхува
дали мизерник, или светъл крал,
към утрешни земи ще отпътува,
които съкровено е мечтал.


Където на стихийните морета
абстрактните дихания ехтят
лети звънтяща, сребърна карета
и влива се в небесния си път.
Над бурята ефирно прозвучават
акорди на изкусен пианист
и весело в лазура очертават
луна, със ореола и` лъчист.
Изстиват безспокойство и уплаха,
ехтежните дихания мълчат,
вихрушки и стихии отлетяха,
а устремни сияния искрят.

Защо съм, питаш, толкоз патетичен,
защо наричам дяволски света,
и въпреки, че ужким съм обичан
разливам мрачно слово по листа?
Защо изглежда тъй, че ги осъждам
затуй, че им е блясъкът отнет
и светлият идеал е бил пропъждан
стотици пълнолуния подред.
Но не е тъй - аз просто не желая
да гаснем овъргаляни в праха
и с поглед, вперен вместо към безкрая,
да гоним насред въглени смеха.

Но кой съм аз, да знам кое е вярно?
Невзрачен, съжаляван бард, нявярно...

(Шекспир, 129-ти сонет)

Духът без стойност в пустош и във срам -
във похот насред всичките деяния.
Лъжливи, груби, кървави са, знам
дивашките, убийствени желания.
Задоволени, злобата влекат,
ловуват и засищат със презрение -
изкусно замаскираната стръв,
повеждаща към умопомрачение.
И гонейки, и имайки ги - луд,
докрай заклет да дири притежание.
Блаженство? - Не! Проклятие и смут,
мечта от днес, а днеска - сън, мълчание.

Светът ги знае, уж, но е невеж
да спре на ада страстния метеж.


През отглас от забравени ехтежи
дочувам тишината на смеха
погълнат от изящните метежи
на властната кралица "суета".

Из мътните отблясъци безцветни
съзирам поизсъхнала сълза
в очите на стихии огнеметни -
деца на неизстинала тъга.

В отблясъци и отгласи замрели
дали човечността ще се роди?
Дали със вездесъщи акварели
ще можем да рисуваме лъчи?

Дали в града с дузината колони
ще греем редом с дневните звезди?
Дървото със всесветещите клони
ще зърнем, обещаваш ми, нали?

Ще разкажа на разлистения вятър
за цветята, за смеха, за радостта
и за слънчевите багри, що се мятат
сред кънтящия напев на младостта.

Ще разкажа и на немите дървета
за усмивките, за топлите слова
и за царствените вихри във небето,
де е чужда угнетената тъга.

Ще разкрия и на звездните пасажи
за изчезващия смътен полумрак
и за светлото - за бляскавото, даже
проявление на благ, неземен зрак.

Ще разкажа и на цветните поляни
за на ужаса отмиращата хлад
и за пеещите погледи, огряни
от всевластна, животворна благодат.

Със мисли помътнели и безцветни,
на делничния огън синове,
от клоните на радости несретни
берат без глас изгнили плодове.

И също тъй безгласно и безславно
с намръщена усмивка и със страх,
стареят бързо - помъдряват бавно
и гният насред пламналия грях.

Не искам да играем в тая драма,
не искам да изчезнем във праха,
и с поглед към вечерницата няма
да просим от сумрака свобода.

Безкраен потокът от рими сълзливи
за страсти и пламнал копнеж
по преходни ласки и спомени криви
тече сред вулканен тътнеж.

И вие се бавно сред сенки пълзящи,
но пеещи в мътната кал
за устни притиснати, думи лъстящи,
и пълен със вино бокал.

Бокал на пиянство, желания тленни
и тихи горчиви сълзи.
И те ще са пепел и прах неизменно,
при пепел и прах от лъжи.

Но там насред сивата пустош скалиста
прорастват красиви цветя -
цветя на любов неподправено чиста -
без похот, без сълзи, без грях.

В безвремие несигурно и болно,
в очакване, с притихнало сърце,
на чудото живително и волно
ще зърна озареното лице.
И там, където сенчести воали
покрили са небесните цветя,
ще видя чудесата полетяли
към цветните открити небеса.
В безвремие на тягостна надежда,
в очакване на бляскави лъчи,
принцесата във слънчеви одежди
със радост радостта ще съживи.

Дошла и озарила тъмнината
принцесата се слива с чудесата.

(Шекспир, 146-ти сонет)

Душата бедна - средище на грях,
и тез бунтовни сили що привличаш.
Защо, злочеста, тъй жадуваш тях,
а външно в скъпа радост се обличаш.
Защо за вече мрачния си дом
разходваш сили тъй непреценени.
Над твойто тяло яростен погром
на червеи от пищното родени.
Тогаз душа, живей и без слуга!
И нека тоз копнеж да те терзае
Разменяй святото за нищета,
и сита, тъй, богатство да не знаеш.

Със смърт човешка вече ти си сита -
смъртта - умряла - тръгва си, отлита.

Едва ли със безкрайно повторение
на някакви измислени слова
слепците ще достигнат до прозрение
за смисъла в живота и смъртта.

И надали с поезия лаическа
и с празни откъм чувство редове
ще станат, като с пръчица магическа,
отново хора днешните свине.

Навярно със това високомерие
и с ужким справедливия си гняв
ще вдъхна у човека недоверие
и мисли като "тоя не е прав".

Но тъй като това не е елегия
аз казвам, със възпламнали очи,
че ползвам се със тая привилегия,
да бъда сред негаснещи звезди.

Почакай, огледай се, вслушай се - ето
открит е пред тебе светът -
тунелът на блудство и мерзост, където
човечета лазят, и мрат.

Почакай, не виждаш ли гаврата злобна
със мисли, със чувства, с любов,
и гмеж ослепяла, бездомно-безродна,
и глупост във златен обков.

Но чакай! Отмий тая мътна забрава -
открит е пред тебе светът -
тунелът над който звездите изгряват
и сочат ти светлия път.

Сред камъните ледни
ако сме също камък,
и в мрака непрогледен
откажем да сме пламък.
В течението мътно
ако брега не дирим
и в тишината плътна
на арфа не засвирим.
Ако в мъглата сива
и ние посивеем,
пътеката трънлива
да следваме не смеем.
Ако със поглед празен
във празното се влеем
и в пъкъла омразен
безмилостно изтлеем,
то спрели сме да търсим,
безсенчестото бяло,
и в свят на сенки пъплим,
и времето е спряло.

Безцветен свят на сенки сиви, бледи.
А колко чудеса? Едно? Безброй?
И миналото, бъдещето - слети
във безпричинен делничен порой.

Мълчание шумно
и мисли далечни,
и дни безконечни
на думи безумни
и радости вечни.

Аз няма да пиша тук стихове сладки
със думи така тривиални,
пропити със страстните мигове кратки
на дни съвършено нереални.

Аз няма да пиша днес стихове мрачни
прогнили от черна отрова
и мисли и чувства безпочвено здрачни
на хора забравили Бога.

Не сладки, не мрачни, а истински рими
на радост свещена и чиста -
очи и усмивки безкрайно любими -
душите сияйни, лъчисти.

(Blind Guardian - Gallows Pole)

Стълбища безкрайни - ето - светлина -
яркостта лъжлива е студенина.
Черна орис тегне в краткия ни път,
няма да достигнем там - далеч отвъд.

Зъл или добър си - сам във лудостта?
Жадна ненаситност - нашата съдба.
Страшното бесило - крехкият ни свят -
със душите мъртви властно е богат.

Слънцето ще гоним, с участта в ръка -
с тежката присъда - края на света.
Със сърце разбито, с празната душа,
черен час удари - краят на съня.

Злото е родено - болката е в нас
вътре - тъй студено, вън - бездушен мрак.
Времето е кратко - слънцето ще спре.
Стълбища безкрайни - всичко ще умре.

Светлина примамна - зла горчивина,
ледените сенки падат над света,
мислите смразени - страшна празнота,
демони живеят в нашите сърца.

Радост или мъка, смях или сълзи?
Гнусно опетнени светлите земи.
Парещата болка, скритата сълза,
жътвата горчива - мъртвите цветя.

Всичко е фалшиво, Той е реалността.

Възпявам красотата на ума
и прелестните багри на доброто,
и тази безподобна чистота,
и чест, морал - застанали високо,
и ясните, спокойните очи,
и бликащата светла жизнерадост,
и блясъка на хиляди лъчи -
усмивката величествено-блага.
Обичам тая бяла светлина
и тихо тоз пейзаж да съзерцавам,
и изгрева на приказна звезда
в хвалебствени слова да въплащавам.

Под тези възхваляващи слова
подписвам се за вечни времена.

(Шекспир, 66-ти сонет)

От всичко уморен, смъртта зова -
достойнствата са просяци родени,
нищожества - във блясък, красота,
а вярата e низост заклеймена.
Оплюта и захвърлена честта,
и грубо покварена чистотата,
в немилост съвършенството в света,
и силата оставена саката.
Изкуството със вързани уста,
и глупост ръководеща делата,
и истината равна с глупостта,
и праведост във служба на лъжата.

От всичко уморен, бих отлетял,
но зарад любовта си съм се спрял.

Безмълвно, звездно пролетно небе,
безмрачна, златна, прелестна зора,
прелитат леко лебеди с криле,
обливани от слънчева следа.
Там мило, кротко, радостно дете
твори добро чрез свойта светлина,
а на небето - синьото небе.
невинно грее нейната звезда.

(Blind Guardian, I'm Alive)

Бягам аз сред скръбните полета,
носещи безмерната тъга.
Болка силна гледа от небето,
лед и смърт - неземни чудеса.

Чувствай се поканен в моя дом,
някога бил истинска мечта,
чувствай се поканен в моя гроб -
тъжно гледай края на съня -
аз ще победя!

Затворен съм във клетка стара,
стените се рушат отвън,
самотен крача пред олтара,
оставен жив - но жив насън.